АКО НАПРАВИТЕ ТОВА, ПОВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА

СЕ БЕЗПОКОИТЕ ЗАРАДИ ЧУЖДАТА НЕБЛАГОДАРНОСТ

Неотдавна се запознах с един бизнесмен от Тексас, който изгаряше от възмущение. Предупредиха ме, че четвърт час след запознанството ни ще ми разкаже историята си. Така и стана. От случката, заради която се терзаеше, бяха изминали единадесет месеца, но той все още негодуваше. Не можеше да разговаря за нищо друго. Беше раздал на работниците си десет хиляди долара под формата на премии за Коледа — по около триста долара на човек — и никой не му беше благодарил. „Съжалявам, че въобще им дадох пари“, недоволстваше горчиво той.

„Гневният човек с винаги пълен с отрова“, казва Конфуций. Този човек беше така пълен с жлъч, че аз искрено го съжалих. Беше на шестдесетина години. Застрахователните компании смятат, че човек ще живее средно около две трети от разликата между настоящата си възраст и осемдесет години. Така този човек — при добър късмет — имаше още четиринадесет-петнадесет години живот. А вече беше пропилял една от малкото оставащи му години в ядоВе и съжаление за нещо безвъзвратно отминало. Наистина ми беше жал за него.

Вместо да се отдава на гняв и самосъжаление, той можеше да се запита защо жестът му не е бил оценен. Може би е карал работниците си да работят твърде много и не им е плащал достатъчно. Може те да са сметнали премията за Коледа не за дар, а за нещо отработено. Може би е бил толкова високомерен и недостъпен, че никой не е посмял или не си е направил труда да отиде при него да му благодари. Може би са мислили, че им е дал премиите, защото и без това по- голямата част от печалбата отива за данъци.

От друга страна, възможно е работниците му да са били егоисти, подли и невъзпитани. Може и това да е причината. Може да е друга. Не знам повече от вас по този въпрос. Но със сигурност знам, че доктор Самуел Джонсън е казал: „Благодарността е плод, който изисква дълго отглеждане. Тя не вирее сред грубите хора.“

Ето това се опитвам да кажа. Този човек правеше голямата и често срещана грешка да очаква признателност. Той не познаваше човешката природа.

Ако спасите някому живота, ще очаквате ли да ви бъде благодарен? Сигурно, но Самуел Лийбовиц, прочут адвокат, преди да стане съдия, е спасил седемдесет и осем души от електрическия стол. Колко от тях, мислите, са се спрели да му благодарят или са си направили труда да му изпратят картичка за Коледа? А. колко? Познайте! Точно така, нито един.

За един ден Христос изцелява десетима прокажени. Но колко от тях се спират да Му благодарят? Само един. Проверете в Евангелието на Аука. Когато Христос се обръща към учениците си и пита:

„Къде са другите девет?“, те са избягали до един. Изчезнали са, без да му благодарят! Нека ви задам един въпрос. Защо ние с вас, или пък този бизнесмен от Тексас, трябва да очакваме повече благодарност за дребните си добри дела, отколкото е получил Иисус Христос?

А когато става дума за пари? Тогава положението е още по-лошо. Чарлс Шуоб ми разказа, че веднъж отървал кожата на един касиер в банка, който играл на борсата с пари на банката. Шуоб му дал пари, за да го спаси от съд. Признателен ли му бил касиерът? О, да, за кратко. После се обърнал против него и го охулил — охулил човека, който го спасил от затвора!

Ако дадете на някой от роднините си един милион долара, ще очаквате ли от него да ви бъде признателен? Андрю Карнеги прави точно това. Но ако можеше да излезе от гроба малко по-късно, би открил за свой ужас, че въпросният роднина го проклина! Защо? Защото старият Анди оставил триста шестдесет и пет милиона долара за благотворителни цели, а на него „пробутал само един жалък милион“, както този човек се изразява.

Това е положението. Човешката природа винаги е била такава и едва ли ще се промени, докато ние с вас сме живи. Затова не е ли най-добре да я приемем, каквато е? Защо да не гледаме на нея пореалистично, като Марк Аврелий, един от най-мъдрите мъже, управлявали някога Римската империя. Един ден той пише в дневника си: „Днес ще се срещна с хора, които говорят прекалено много — хора егоисти, себични и неблагодарни. Но няма да се изненадам и няма да им се гневя, защото не мога да си представя света без такива хора.“

Това звучи разумно, нали? Ако се гневим на чуждата неблагодарност, кой е виновен за това? Човешката природа или това, че не я познаваме? Нека не очакваме признателност. Но ако от време на време получаваме такава, това ще бъде чудесна изненада. Ако не получаваме — би трябвало да не ни притеснява.

Ето първото, което се опитвам да ви внуша в тази глава: Естествено е хората да забравят да засвидетелстват благодарността си. Затова, ако винаги очакваме признателност, със сигурност ни чакат много разочарования.

Познавам една жена в Ню Йорк, която постоянно се оплаква, че е самотна. Нито един от роднините й не иска да я види, и нищо чудно. Ако й отидете на гости, тя ще ви разказва с часове какво правела за племенниците си, докато били малки — как се грижела за тях, докато били болни от шарка, скарлатина и магарешка кашлица, как години наред живели при нея, как помогнала на едната да изкара бизнес училище и как другата останала в дома й, докато се омъжила.

Идват ли племенниците да я видят? О, да, от време на време, по задължение. Но ненавиждат тези посещения. Знаят, че ще трябва да слушат с часове по- луприкрити упреци, горчиви оплаквания и самосъжалителни въздишки. И когато тази жена вече не може да накара насила племенниците си да я посещават, тя прибягва до един от „номерата“ си. Получава сърдечен пристъп.

Сърдечният пристъп истински ли е? О, да. Лекарите казват, че има „нервно сърце“, страда от тахикардия или сърцебиене. Но казват също, че не могат да й помогнат с нищо — проблемът й е от емоционален характер.

Това, което жената всъщност иска, е любов и внимание. Но тя го нарича „благодарност“. И никога няма да получи любов и благодарност, изисквайки ги като нещо, което и се полага.

Има хиляди хора като нея. Хора, които се поболяВат от чуждата „неблагодарност“, от самота и липса на внимание. Те жадуват да бъдат обичани, но единсшвеният начин на света да получат обич е да престанат да я изискват и да започнат да раздават обич, без да разчитат на нищо в замяна.

Това може би ви звучи като непрактичен, чист, абстрактен алтруизъм? Нищо подобно. Това е просто проява на здрав разум. Добър начин да намерим щастието, за което жадуваме. Знам го. Наблюдавал съм го в собственото ни семейство. Майка ми и баща ми изпитваха удоволствие от това да помагат на другите. Бяхме бедни, винаги затънали в дългове. Но въпреки бедността майка ми и баща ми някак успяваха всяка година да изпратят малко пари на едно сиропиталище — Християнския дом в Каунсил Блъфс, Айова. Родителите ми никога не са ходили в този дом. Вероятно никой не им е благодарил за даренията, освен може би с писма, но те бяха щедро възнаградени, защото им доставяше удоволствие да помогнат на малките сираци, без да искат или да очакват признателност в замяна.

След като напуснах дома си, винаги пращах за Коледа чек на родителите си и настоявах да си купят нещо хубаво за себе си. Но те рядко го правеха. Когато се прибирах няколко дни преди Коледа, баща ми ми разказваше как са купили въглища и храна за някоя „нещастна бедна жена“ с много деца. Каква радост им доставяше този дар — радостта да дадат, без да очакват каквото и да е в отплата!

Винаги съм си мислел, че баща ми много се доближава до описанието на идеалния човек на Аристотел — човека, който най-много заслужава да бъде щастлив. „Идеалният човек, казва Аристотел, намира удоволствие в това да прави добро на другите.“

Ето второто, което се опитвам да ви внуша в тази глава. Ако искаме да намерим щастие, трябва да престанем да очакваме благодарност и да даваме заради удоволствието, което това ни доставя.

От десет хилядолетия насам родители все си скубят косите заради непризнателността на децата си.

Дори Шекспировият крал Лир възкликва:

„Неблагодарност, демон със сърце от хладен мрамор, щом се вмъкнеш ти във родно чедо, става то по-страшно от морски змей“

Но как децата ни ще бъдат признателни, ако не сме ги научили на това? Неблагодарността избуява като плевелите. Благодарността е като розата. Тя трябва да се подхранва, полива и отглежда, да се обича и пази.

Ако децата ни са неблагодарни, чия е вината за това? Може би наша. Ако не сме ги учили да проявяват признателност към другите, как можем да очакваме да я проявят към нас?

Познавам един човек от Чикаго, който има основание да се оплаква от неблагодарността на тримата си доведени синове. Той се труди робски във фабрика за кутии, рядко изкарва повече от четиридесет долара на седмица. Оженва се за вдовица, която го убеждава да вземе пари назаем и да изпрати двамата й пораснали вече синове в колеж. От заплатата си от четиридесет долара на седмица той трябва да плаща храната, наема, отоплението, дрехите и да изплаща заема. Това продължава четири години, той работи като вол и никога не се оплаква.

Дали е получил някаква благодарност за това? Нищо подобно. Жена му приема това за естествено, синовете й — също. На тях въобще не им минава през ума, че дължат нещо на втория си баща, дори и признателност.

Кой е виновен за това? Момчетата ли? Да, но майката е още по-виновна. Тя е решила, че не бива да обременява младия им живот с „усещането, че са длъжници“. Не иска синовете й да „започнат като длъжници“. Никога не й е минавало през ума да каже: „Колко благородно от страна на втория ви баща да ви помогне да завършите колежа!“ Вместо това тя заема позицията: „О, това е най-малкото, което той може да направи.“

Тя си мисли, че щади синовете си, но всъщност ги изпраща в живота с опасната заблуда, че светът им е длъжен. Това наистина е опасна заблуда, защото единият син се опитал да „заеме“ пари от работодателя си и се озовал в затвора.

Да не забравяме, че децата ни са до голяма степен това, което сами направим от тях. Например сестрата на майка ми, Виола Александър от Минеаполис, е блестящ пример за жена, която никога не е имала повод да се оплаче от „неблагодарността“ на децата си. Когато бях малък, леля Виола прибра майка си в своя дом да се грижи за нея, същото направи и за майката на съпруга си. Ако затворя очи, все още мога да си представя двете възрастни дами, седнали пред огнището в селската къща на леля Виола. Тежаха ли й грижите? О, сигурно доста. Но човек никога не би го отгатнал в поведението й. Тя обичаше тези възрастни жени, грижеше се за тях, глезеше ги, стараеше се да се чувстват комфортно. При това леля Виола имаше шест собствени деца, но никога не й е минавало през ума, че прави нещо особено благородно и че заслужава ореол на светица за това, че е прибрала двете старици. За нея това беше нещо естествено и правилно, тя искаше да бъде така.

Какво става с леля Виола сега? Ами. тя е вдовица от двадесетина години, има пет пораснали деца — пет отделни домакинства, които се надпреварват да я канят да живее при тях! Децата й я обожават, не могат да й се нарадват. От „признателност“ ли? Глупости! Това е любов— чиста проба любов. През

цялото си детство децата и са попивали от нея топлота и човешка доброта. Чудно ли е, че сега, когато кръговратът на живота й е отредил мястото на онези старици, те й Връщат любовта?

Затова да не забравяме, че за да отгледаме признателни деца, трябва ние самите да бъдем признателни. Да не забравяме, че „малките деца имат големи уши“, и да внимаваме какво говорим. Ето ви пример — следващия път, когато се изкушавате да омаловажите нечие добро дело в присъствието на децата си, не го правете. Никога не казвайте: „Вижте тези кърпи, които братовчедката С.ю ни е изпратила за Коледа. Сама ги е тъкала. Не й струват и цент.“ На нас такава забележка може да ни се струва незначителна, но децата чуват. Затова по-добре кажете: „Помислете си само колко време е отделила братовчедката Сю, за да ни направи тези кърпи за Коледа! Не е ли много мило от нейна страна? Хайде още сега да й напишем писмо да й благодарим.“ Така децата ни по естествен път ще се научат да ценят и хвалят чуждото усилие.

За да избегнете възмущението и безпокойството от неблагодарността, ето Правило номер три:

1.           Вместо да се ядосвате на човешката неблагодарност, очаквайте я. Спомнете си, че Иисус помогнал на десет прокажени В един ден и само един Му благодарил. Защо да очакваме повече благодарност, отколкото е получил Иисус?

2.           Не забравяйте, че единственият начин да намерите щастие е не като очаквате благодарност, а като давате заради удоволствието от това.

3.           Не забравяйте, че признателността се „отглежда“. Ако искате децата ви да проявяват признателност, трябва да ги научите на това.